26 септември 2013 г.

Час назад - час напред


9.9  Терминал 1

Около 5 сутринта. Трасето е София - Болоня, полет W6 4363. Хората са настанени в нискотарифните си седалки като покойници в хладно помещение. По трима на ред отляво и отдясно на пътеката. Щракат колани. Стюардесите пъплят насам-натам. Летенето не е въпрос на криле. Машината бяга по пистата и олеква бодро. Налягането пада. Колесниците се прибират. Главата се отделя от мен като рехава зелка. Тялото става за секунди нетленно и благоуханно. Безлихвен заем. Самолетът сяда на меко. Равнява. Зората се налива с кръв, а синьото притиска в нея като лед о топла рана. Бяла връв дели хоризонтите. Долу - разни градове, пътища, осветени и тъмни - нервната система на века. Дали тези светлинки знаят, че прелитаме над главите им, докато спят? Знаят ли къде отиваме? Гледам. В небето ми пука за нищо. Бих изхвърлил целия си багаж. Горе отношенията нямат обхват, също като телефоните в джобовете ви. Всеки лети сам и за себе си. Човек е празен, но щастлив тук. Страхът пада лесно, а спомените остават на земята. Глупостта обаче не се мени. Носим я, колкото и далеч да пристигнем. A oблаците са плоски и бели като млечна заливка, други пък са наляти като бухти.


9.9.2  Болоня

Етруските уважават личното пространството, макар че на всеки се пада по малко. Своенравни и груби, практични, но вежливи, дребни, но усмихнати. Кметството си има стълбище за коне. Пътеката е дълга и с малък наклон. Хитро. По нея излизали бракуваните двойки и хвърляли цветя от радост. Днес американците хвърлят ориз по сватбите, а китайците го ядат. Едните налагат демокрация, другите я заливат с ментета. 
       Teatro Anatomico в Болонския университет доказва, че любопитството е над морала на всяка епоха. То е безсрамно, защото търси светлина. Смъртта е агрегатно състояние на прогреса.


Излизаме и вървим бавно. Дългокоса мулатка и снажен негър хапват сладолед. Раздумват на кокетна масичка под уличната колонада. Тя пък хвърля суха сянка и хлад въз пешехода. Сядаме за по еспресо. Задявам сервитьорката:
- Само есента ли си тъй чаровна?
- Внимателно, горчиво е и удря в петите - отговаря ми тя. За кафето ли ставаше дума? Ако французите са измислили любовта, италианците са открили как тя се прави.


10.9  Флоренция

Тесни улички и широки площади. Празно няма. Сградите се надпреварват по суетност като дами пред своите сеньори. Думите принизяват видяното. Очите не може и не трябва да почиват тук - Ренесансът и парите на Медичите в безумна оргия. Така се перат жълтици - през Евангелието. Под шапката на меценатите цъфтят гении. Догмата търгува с греха, вместо да го наказва. Индулгенцията е ценна книга, авалирана от Всевишния. Ако Знанието е твой бог, си еретик. Кръшнеш ли от лъжата, си за кладата. Да, власт, която убива, е безсилна. Затова религията заклеймява Истината, но друг я посича. Тя превръща човека в зрител с трикове и фльонги. Съвремието задушава града - туристи, зинкьори, амбуланти, японци с обективи, лигави руснаци и джебчии.
Баптистерият Сан Джовани Батиста е красив осмостен с пирамидален купол, целият запечатан в бял и зелен мрамор. Източната му порта е дело на Гиберти. Десет сцени от Стария Завет, ляти от бронз и позлатени. Фигурите на преден план са с най-висок релеф, а задните с все по-нисък. Измамната дълбочина на образа се допълва от неговата прецизност. Вратите на Рая гледат към прелестната Santa Maria del Fiore. Бял, розов и зелен мрамор обличат в детайли цялото ù тяло. Камбанарията на Джото стърчи до нея като безвърхов обелиск. Нагоре водят четиристотин и четиринадесет стъпала, сукани по хастара на кулата. Заобикалям, вдигам глава и кокоря очи. Най-горе е кацнал шедьовърът на Филипо Брунелески - Cupola del Duomo. Архитектурните решения на стореното са дръзки за времето си. Изпълнението е купол в купол. Вътрешният е по-тежък, с мраморен скелет и събран като буре с метално-снадени обръчи от дърво и пясъчник. Зидарията е тип рибна кост - тухлите се застъпват и крепят една друга. Външният е по-лек, тумбест и семпъл. Стените му изтъняват от основата към върха. Горният се явява щит за долния, който носи тежестта му. В геометрията на купола е кодиран модел на човешки отношения. Седя зяпнал, краката ми в калъпи.


 Firenze е ангелското цвете, сгушено между камъните на Апенините. Мирише на сладко, момичета разнасят парфюмите си из хладните улици, разминават се колелета, някой суче талиатели в чинията си, друг простира, трети свири на акордеон, четвърти мете пред дома си. Земята тук е скъпа, защото е малко и е малко, защото е скъпа.


13.9  Венеция

Каквото и да се каже за това място, ще бъде истина и лъжа.
Влизаме от юг по вода. Погледът се блъска във фасадите и се плете в знамената на дока. Слизаме от корабчето и хващаме пеш. Завъртаме край Двореца на дожите. Един от най-скъпите бардаци в Европа сега е музей. Чудно, в България музеите стават бардаци. Palazzo Ducale е облицован с едра мозайка от бял варовик и розов мрамор, фигурите са рязани като в сирене. Пестеливо, но не пестено. Дантели, колонада - torta gelato. Ето го и моста на въздишките - бял като бедрата на принцеса. Той виси между разпитните стаи на двореца и сградата на затвора с идея хуманна и жестока, елегантна и цинична. Оттам людете минавали преди да срещнат въжето.


Крилатият лъв стои над гражданите като химера. Базиликата Сан Марко се разгръща пред светкавиците на множеството. Четири бронзови жребеца пазят полите ù. Разнообразие, граничещо с разгул и майсторство, граничещо с магия. Трислойни мозайки шарят видимото с позлата, преливат вътре и лепят картини по стените, свода и куполите на храма. Сиви, кафяви, зелени и бели, дълги и къси, тънки и дебели колони носят зданието. Тук има много църкви… само тази се нарича Chiesa d'Oro.
Местните са въплътили духа си в гондолите. Правят ги на ръка от девет вида дървесина. Страните са асиметрични, но заедно са покрити с многопластов черен лак. Носът и кърмата стърчат нагоре сякаш търсят нещо. Дъното е плоско, а гребецът - един. Тук животът върви по вода, а водата върви сред живота.
Щом човек стъпи в мрежата от канали, мостове и улички, губи представа за посока и минута. Лабиринт, вечен карнавал. Първо се радваш на сладостите, после сваляш маската ù. Венеция - девойка с богато минало и неясно бъдеще. Хубавото потъва. Излизаме от лагуната. Гледам от задната палуба и слушам Вивалди. Реставрацията прави ли те експонат? Бих се върнал, да, но бих ли останал?


15.9  Сан Марино

Джузепе Гарибалди подарява избора на сан-маринци в замяна на простичка вежливост. Италия е факт, а градът става държава извън държавата от градове-държави.
Стъпвам в най-старата република на света и разбирам смисъла на думата. Монетите, пощенските марки, а сякаш и гражданството на Сан Марино, имат колекционерска стойност. Хълмът Титано грабва с обрания и спретнат стил на постройките. Хората са спокойни и ведри, пият ликьор и смучат шоколад. Децата им ближат сладоледи и се кикотят. Времето не е подминало улиците, но улиците са надминали времето.
Не е утопия един народ да живее добре, утопия е да превъзпиташ онзи, който живее зле. Българите се срамуват от настоящето си и повтарят набор от минали личности, събития и идеали, които дори не разбират. Няма как да пишеш история, ако си зает само да я четеш и декламираш.



Няма коментари:

Публикуване на коментар