29 юли 2013 г.

Набу


      Създаването на живот е създаване на смърт. Където всяко начало има край, там всеки край ще е начало. А нежността между ни добива снага, усмивка и рошава коса. Защото сме деца на Земята и Звездното небе. И тук жадни идваме...
      Наб се пръкна на плажа, където беше и заченат. В сламена колиба минаха първите му месеци, а в тичане – първите му години. Растеше свободен като гладко камъче в бистрия сàгар. Имаше пъргав ум и весел нрав. За малкото човече светът е игра. Това сладко видение напуска очите с всяка сълза. На негово място се явява тихият хаос на мислите. Преди да възмъжее, родителите му поеха на север по междуречието на Тигър и Ефрат. Заживя просто - четеше и се разхождаше през деня, а се къпеше нощем. Хранеше се с плодове и пиеше кокосова вода. Сънят му започна да бяга, заедно с детството, откакто попадна на онзи ред: „Който се срамува от голотата си, не я заслужава”.
      Събуди се рано, току преди изгрев, свали ризата и старите бермуди, излезе. Носеше само зеленото квадратно парче, което му оставиха преди да тръгнат. Заостреният като юлски лъч оникс отдавна хвърляше в оргазъм любопитството му. През бурните нощи се губеше в старите книги. Те го наричаха „острие на Истината, което поразява доброто и злото, за да ги надживееш. Вървеше спокойно към брега. Разтвори длан, после я стисна в юмрук. Гореща течност намокри кожата му и капна на хладния пясък. Разнесе се свежа миризма на кръв. „Огледалото е плоско, образът е дълбок” – каза си Набỳ и се гмурна. Допирът с морето разлепи съня от очите му, солта гори раната без да я затваря. Елегантните пръсти на Светлината проникват до дъното, галят го и излизат влажни. „ТИ си скулпторът и глината”.
Момчето заплува обратно. Стигна суша. Изтича до колибата, влезе и надяна бермудите си. Отвори плетения сандък и извади черна сапòта. Отхапа меко и седна на пода да дъвче. Взе малко хартия и затвори очи. Ръката не приема всеки инструмент за писане, както сърцето не приема фалшиви усещания. Словото придобива специфичен блясък, когато се лее живо. Кръвта му нацапа пергамента в поредица от думи. Изпуснеш ли се от рутината, падаш дълбоко в себе си. Снижаваш мислите си върху листа. Отнемаш им интимната неизреченост. Стъпалата не докосват земя, докато погледът скита в небето.
Червената багра събираше изреченията в абзаци, а те покриваха страниците. Тази воля задушаваше всяка друга с нескрита жестокост. Да спре? Но как? Отхапа пак. Яростен поток от букви наводни разсъдъка му. Просто така? Има ли дъно? Ръката му затрепери от китката надолу. Смръщи чело. Поряза другата си и с показалец разпиля капките в красиво писмо. Ред по ред, от поле до поле, очните ябълки танцуваха. Губеше сетивност. Кристалът меко влезе в прасеца, мускулът изплю кръвта, натрупана от плуването. Фината струя се превърна в текст. Сърцето кове пирони в гръдната кост, а тя резонира в ребрата. Пулсът бие в темето и излиза през ушите. Фразата не дава покой, защото винаги има следваща. Момчето скри с длани лицето си и размаза кръвта по него. Те бяха студени и дразнещо лепнеха. Набỳ разрòши къдравата си коса. Не можеше да продължи. Съзнанието се разля като слуз по стените на черепа. Мъгла. Алени бисери. Тялото му се остави на гравитацията и цопна в локвичката плазма. Накисна се като хапка в нея. Беше тихо. Олекна.
...Времето е река, която тече в кръговрат. Смъртта на човешкото дава път на божеството. Ако за едни рамката е широка, за други вечността е тясна...


Няма коментари:

Публикуване на коментар