29 юли 2013 г.

Набу


      Създаването на живот е създаване на смърт. Където всяко начало има край, там всеки край ще е начало. А нежността между ни добива снага, усмивка и рошава коса. Защото сме деца на Земята и Звездното небе. И тук жадни идваме...
      Наб се пръкна на плажа, където беше и заченат. В сламена колиба минаха първите му месеци, а в тичане – първите му години. Растеше свободен като гладко камъче в бистрия сàгар. Имаше пъргав ум и весел нрав. За малкото човече светът е игра. Това сладко видение напуска очите с всяка сълза. На негово място се явява тихият хаос на мислите. Преди да възмъжее, родителите му поеха на север по междуречието на Тигър и Ефрат. Заживя просто - четеше и се разхождаше през деня, а се къпеше нощем. Хранеше се с плодове и пиеше кокосова вода. Сънят му започна да бяга, заедно с детството, откакто попадна на онзи ред: „Който се срамува от голотата си, не я заслужава”.
      Събуди се рано, току преди изгрев, свали ризата и старите бермуди, излезе. Носеше само зеленото квадратно парче, което му оставиха преди да тръгнат. Заостреният като юлски лъч оникс отдавна хвърляше в оргазъм любопитството му. През бурните нощи се губеше в старите книги. Те го наричаха „острие на Истината, което поразява доброто и злото, за да ги надживееш. Вървеше спокойно към брега. Разтвори длан, после я стисна в юмрук. Гореща течност намокри кожата му и капна на хладния пясък. Разнесе се свежа миризма на кръв. „Огледалото е плоско, образът е дълбок” – каза си Набỳ и се гмурна. Допирът с морето разлепи съня от очите му, солта гори раната без да я затваря. Елегантните пръсти на Светлината проникват до дъното, галят го и излизат влажни. „ТИ си скулпторът и глината”.
Момчето заплува обратно. Стигна суша. Изтича до колибата, влезе и надяна бермудите си. Отвори плетения сандък и извади черна сапòта. Отхапа меко и седна на пода да дъвче. Взе малко хартия и затвори очи. Ръката не приема всеки инструмент за писане, както сърцето не приема фалшиви усещания. Словото придобива специфичен блясък, когато се лее живо. Кръвта му нацапа пергамента в поредица от думи. Изпуснеш ли се от рутината, падаш дълбоко в себе си. Снижаваш мислите си върху листа. Отнемаш им интимната неизреченост. Стъпалата не докосват земя, докато погледът скита в небето.
Червената багра събираше изреченията в абзаци, а те покриваха страниците. Тази воля задушаваше всяка друга с нескрита жестокост. Да спре? Но как? Отхапа пак. Яростен поток от букви наводни разсъдъка му. Просто така? Има ли дъно? Ръката му затрепери от китката надолу. Смръщи чело. Поряза другата си и с показалец разпиля капките в красиво писмо. Ред по ред, от поле до поле, очните ябълки танцуваха. Губеше сетивност. Кристалът меко влезе в прасеца, мускулът изплю кръвта, натрупана от плуването. Фината струя се превърна в текст. Сърцето кове пирони в гръдната кост, а тя резонира в ребрата. Пулсът бие в темето и излиза през ушите. Фразата не дава покой, защото винаги има следваща. Момчето скри с длани лицето си и размаза кръвта по него. Те бяха студени и дразнещо лепнеха. Набỳ разрòши къдравата си коса. Не можеше да продължи. Съзнанието се разля като слуз по стените на черепа. Мъгла. Алени бисери. Тялото му се остави на гравитацията и цопна в локвичката плазма. Накисна се като хапка в нея. Беше тихо. Олекна.
...Времето е река, която тече в кръговрат. Смъртта на човешкото дава път на божеството. Ако за едни рамката е широка, за други вечността е тясна...


22 юли 2013 г.

Одесос


         Довършвам стъклото бира и го мятам в коша. Ставам от пейката и се протягам като сънен котарак. Ще се разходя на припек… Мирише на липа. Деца, увити в плажни кърпи, шляпат боси по асфалта. Звуците на парка се сливат в едно като бодове в пъстър гоблен. Кубетата на Катедралата са настръхнали подобно гърдите на езичница. Дунапренени лъчи топлят камъните на сградата. Бризът минава през короните на дърветата и влиза под полите на момичетата. Забележително е как фината им кожа е опъната върху скапули, клавикули, стави, скули и глезени без да се скъса. Като сатенено платно по ръбовете на пирамида. Отварям втора светла.
Знаете ли, през февруари играх тенис на открито. Първо ринахме сняг, за да загреем. Набързо опънахме мрежата и давай. Топката е бърза, завлича те. Когато се прибрах, ме втресе. Три дни се потих, за да вися пет часа пред спешното. Накрая ме приеха. Втората седмица венозни антибиотици завърши с трета на таблетки. Същата зима грипът чаршафоса мнозина на закрито. Задухът изпарява лятото на мигове.
Пред мен се издига архитектурният рецитал на Никола Лазаров. Фасадата на Драматичния театър е карнавалната рокля на града. Червено и бяло. Каква декорация! Троица арки със стройни балюстради. Шест колони с коринтски капители, корнизи, орнаменти в ситна плетка. Извивки, флорална експлозия, цъфтят макове и билки. После хлопва куполът, а отгоре му - мъничка арфа. Това е храм. Обажда се чайка. Врабците се носят в кадрил из клоните около него.


Пивото напира. Трябва да го пусна в закусвалнята на ъгъла. Влизам и търся двете нули. На първо четене мястото не буди интерес. На излизане от кабинката обаче, променям курса. Сядам наслука и поръчвам. Минути за следобедна дисекция. Кифлата на близката маса се гримира дебело. Ама така се цапоти, че буди съжаление и смях. Момент, ето ги и черните очила. Да, бинго. Краят на себеуважението е начало на бездарен цирк. Джако и Сфинкса не случиха на пластични хирурзи, но имаха вкус. Брокатена щампа на гърдите ù туря точката: “I’m not a plastic bag”. Само една not-а е излишна тук. В момента или се усмихвате, или не четете внимателно. На другата маса сядат баща и син. Бащата е видимо прехвърлил тридесет, но по обноски трагично е застинал в пубертета. Момченцето нагъва като машинка поднесения сандвич, любопитно гледа навън и мляска. Родителят казва прямо:
- Нинко, аз отивам до кенефа – това и прави.
Розов надпис “Udsalg” приканва от тениската на малкия. С какво ли не търгуват вече хората? О, влиза смущаващ субект. Жена над петдесет, фризирана и облечена като рок звезда в пенсия, уверявам ви, няма общо с естетиката. Същата госпожа по-късно се оплаква от приборите – били пластмасови. Голям праз, какъвто животът, такива и вилиците. Момата отляво ми напомня, че широк габарит в тесен клин не стои. Еластанът ампутира чара ù. Такава гледка действа като слънчева светлина на караконджул. Би отказала дори ренесансов художник от разбиранията му за пищната женственост. Взех що можах, оставям левче и чаша вода.
Излизам пак на слънце. Кратко мисля къде да отида. Най-добрата режисура е липсата на такава. Спускам платна към Червения площад. През лятото Варна се движи като пияна повлекана на токчета. Нека бъда неин кавалер. Булевардите преливат един в друг – Христо Ботев в Мария Луиза, а тя в 8-ми Приморски полк. Скоро акостирам на ъгъла. Хвърлям котва в тълпата. Вися. Блея. Някои разхождат кучета, други - децата си, трети - болните си глави. Запуснат чичка пикае в уличното кошче и пее Марсилезата. Аплодисменти. Колко от вас я знаят в оригинал и биха дръзнали да я изпеят със свалени гащи? На маса – вероятно всеки, на кош – малцина. Помня думите на един вехт моряк: „Сенки на мъртвите гении тормозят нощем малодушни люде и ги побъркват”. Така е. Лудите нямат работа, те имат призвание. Да, призвание. От година не съм играл, а преди не можех да се спра. Отпуснат съм като печена карантия. Мозъкът поема натоварването, което някога изнасяха мускулите. Питам се кое е важно, кое няма да умре? Своят ум ли да школоваш в буря или тялото си в гонка? Олимпиецът или нобелистът? Кое е по-малкото? Има ли по-малко? Какво е голямото?
Стигам чатала между Цар Освободител и Княз Борис. Наляво е Дворецът на културата и спорта. Вдясно е градината. Преди не бих се колебал. Сега въртя руля към Морската.


Предверието към синята шир е очарователно. Хлапета прелитат с колелета, юноши се хапят по пейките, бабки мрънкат на малки групи. Полъхът смуче вратовете на разголените дами. Вълните инато се разливат на брега и пак, и пак. На градския плаж ходят малко люде. Спокойно е. Алеята преди пясъка вижда морето без да си цапа краката. Нанизвам пейзажа върху мислите си до дъно. Дебел съм, кашлям и ме мързи да гледам. Усещането за падане вади ума от кошмарен сън. А какво ни вади от усещането за падане?... Волейболна топка ме удря по крака. Момиче в приказен бял бански на черни точки я улавя и през усмивка казва:
- Извинете.
- Чакай, душко.
- Моля? – обръща се тя с недоумение и запрята мокри кичури зад ухото.
- Къде играете?
- Ей там – сочи ми няколко свежарки от двете страни на опъната мрежа, игрище за плажен волейбол. В този кратък миг се любувам на шията и пъпчето ù. Очите – зелени, зелени като измирски маслини, а косата - лешникова паста.
- Ти как се казваш?
- Оля.
- Оля, идвам с теб!
Вземам топката от ръцете ù, за да сложа в едната ù своята. Дръпвам я към плажа. Уханието на сол и влага гъделичка човека да плава надалеч или храни у него боязън и немощ. Да, само ние се борим възнак природата си като ютия с памучна риза. Бозайник с характер? Не. Не бива тъканта на живота да се затиска с горещ метал. Нормално е да има гънки и чупки, бръчки и белези. Рибите не знаят как се диша под вода, но го правят. Живецът е хлабаво зашит за нас. Танцувайте, потете се и се натискайте мръснишки, но не забравяйте книгата преди лягане.