28 декември 2013 г.

Pontifex Maximus est mortuus


I. Quod sumus, hoc eritis
Хората идват и си отиват, стоят техните усмивки. Тео премина, други са тук и ръсят клишета подир него. След черната завеса мнозина се кичат с неговото приятелство, а него кичат с цветя. Който е казал и сторил приживе, дваж повече ще каже в тишината си и триж повече ще стори от гроба. Людете, които запалиха Александрийската библиотека, се зоват книжни. А тези, които я събраха - езичници. Разбира се, клада има за всяка истина. Тео професор не стана. Професори станаха книжните, но езичниците ще останат. Защото университетът не е сграда, сградата е само приют на един смисъл - да бъдеш. Без него тя е затворен между стени въздух.

II. Rara avis
Тео сменяше гладко и вещо епохи, нрави, закони и владетели. Мъдростта му бръснеше до синьо, а хуморът пареше като спирт. На питие с Бисмарк и Колчак, раздумка с Марк Аврелий, скандал с Наполеон, бесни полки и кротки валсове, стройни маршове и протяжни симфонии, Lex Duodecim TabularumCorpus Iuris Civilis, BGB и ЗЗД, прокарани с медовина. Тук се носят флотилии, там нещо гърми, беснува - крачат легиони, препускат ветрове. От Иберия в Галия, после Германия, отсам Алпите и Рубикон до la Città Eterna, по мрамора те спусне в Мизия, през Хемус слиза в Тракия, оттам надолу, надолу - чак в Елада - по театри и светилища, сред тирани и оракули, в бордеи, бани и хладни палати, на прям разговор с брадати философи и инати герои, сред кохорти и фаланги. Някой сякъл закони в камък, друг ги нагаждал, на трети му падали готови свише, четвърти ги качил високо, ей там - горе, пък бесил и мъмрил, който не ги спазва. Едни се обещават пред боговете, други се обещават пред петима квирити и везномерец, трети си обещават един на друг, накрая кредитори разхождат длъжниците си на каишка из Forum Magnum. На Тиций жена му мърсувала с Мевий, за да гласува той за мъжа ù в Сената. Щял да става цензор. Ако Тиций разбере, ще я ли напъди?
От горещите пясъци на Египет до ледените морета на викингите, от Адриановия вал до Вавилон, отвъд и обратно се простира мисълта му. Тео беше хала. Сако с релефни копчета - фин детайл, все прибран и хубав възел, гласът - дрезгав, очите - честни, брадата - бяла, а пръстите му черни от мастило. Цапат се ръце, които работят. Той имаше един враг, един, и един противник - вечността. Животът е да се бориш с нея свободно и класически. Трудно е да те захване и да те преметне. Душата тежи. Ти нея в туш не можеш я сложи, нито тя тебе. Само се дърпате, стискате и бутате, но няма по достойна битка от тази за човека. Тя се води тихо, без фойерверки и възгласи. Боли ли? Боли. И ще боли. Трудно ли е? Трудно е. Винаги е било. Публика няма, пояс - никак, а смъртта за някои е едва началото на втори рунд.

III. Elysium 
Не всеки, който го слушаше, разбра, но всеки, който разбра, го е чул. Тео даде без да поиска в замяна. Сред книгите живеят тези, които после влизат в тях.


26 септември 2013 г.

Час назад - час напред


9.9  Терминал 1

Около 5 сутринта. Трасето е София - Болоня, полет W6 4363. Хората са настанени в нискотарифните си седалки като покойници в хладно помещение. По трима на ред отляво и отдясно на пътеката. Щракат колани. Стюардесите пъплят насам-натам. Летенето не е въпрос на криле. Машината бяга по пистата и олеква бодро. Налягането пада. Колесниците се прибират. Главата се отделя от мен като рехава зелка. Тялото става за секунди нетленно и благоуханно. Безлихвен заем. Самолетът сяда на меко. Равнява. Зората се налива с кръв, а синьото притиска в нея като лед о топла рана. Бяла връв дели хоризонтите. Долу - разни градове, пътища, осветени и тъмни - нервната система на века. Дали тези светлинки знаят, че прелитаме над главите им, докато спят? Знаят ли къде отиваме? Гледам. В небето ми пука за нищо. Бих изхвърлил целия си багаж. Горе отношенията нямат обхват, също като телефоните в джобовете ви. Всеки лети сам и за себе си. Човек е празен, но щастлив тук. Страхът пада лесно, а спомените остават на земята. Глупостта обаче не се мени. Носим я, колкото и далеч да пристигнем. A oблаците са плоски и бели като млечна заливка, други пък са наляти като бухти.


9.9.2  Болоня

Етруските уважават личното пространството, макар че на всеки се пада по малко. Своенравни и груби, практични, но вежливи, дребни, но усмихнати. Кметството си има стълбище за коне. Пътеката е дълга и с малък наклон. Хитро. По нея излизали бракуваните двойки и хвърляли цветя от радост. Днес американците хвърлят ориз по сватбите, а китайците го ядат. Едните налагат демокрация, другите я заливат с ментета. 
       Teatro Anatomico в Болонския университет доказва, че любопитството е над морала на всяка епоха. То е безсрамно, защото търси светлина. Смъртта е агрегатно състояние на прогреса.


Излизаме и вървим бавно. Дългокоса мулатка и снажен негър хапват сладолед. Раздумват на кокетна масичка под уличната колонада. Тя пък хвърля суха сянка и хлад въз пешехода. Сядаме за по еспресо. Задявам сервитьорката:
- Само есента ли си тъй чаровна?
- Внимателно, горчиво е и удря в петите - отговаря ми тя. За кафето ли ставаше дума? Ако французите са измислили любовта, италианците са открили как тя се прави.


10.9  Флоренция

Тесни улички и широки площади. Празно няма. Сградите се надпреварват по суетност като дами пред своите сеньори. Думите принизяват видяното. Очите не може и не трябва да почиват тук - Ренесансът и парите на Медичите в безумна оргия. Така се перат жълтици - през Евангелието. Под шапката на меценатите цъфтят гении. Догмата търгува с греха, вместо да го наказва. Индулгенцията е ценна книга, авалирана от Всевишния. Ако Знанието е твой бог, си еретик. Кръшнеш ли от лъжата, си за кладата. Да, власт, която убива, е безсилна. Затова религията заклеймява Истината, но друг я посича. Тя превръща човека в зрител с трикове и фльонги. Съвремието задушава града - туристи, зинкьори, амбуланти, японци с обективи, лигави руснаци и джебчии.
Баптистерият Сан Джовани Батиста е красив осмостен с пирамидален купол, целият запечатан в бял и зелен мрамор. Източната му порта е дело на Гиберти. Десет сцени от Стария Завет, ляти от бронз и позлатени. Фигурите на преден план са с най-висок релеф, а задните с все по-нисък. Измамната дълбочина на образа се допълва от неговата прецизност. Вратите на Рая гледат към прелестната Santa Maria del Fiore. Бял, розов и зелен мрамор обличат в детайли цялото ù тяло. Камбанарията на Джото стърчи до нея като безвърхов обелиск. Нагоре водят четиристотин и четиринадесет стъпала, сукани по хастара на кулата. Заобикалям, вдигам глава и кокоря очи. Най-горе е кацнал шедьовърът на Филипо Брунелески - Cupola del Duomo. Архитектурните решения на стореното са дръзки за времето си. Изпълнението е купол в купол. Вътрешният е по-тежък, с мраморен скелет и събран като буре с метално-снадени обръчи от дърво и пясъчник. Зидарията е тип рибна кост - тухлите се застъпват и крепят една друга. Външният е по-лек, тумбест и семпъл. Стените му изтъняват от основата към върха. Горният се явява щит за долния, който носи тежестта му. В геометрията на купола е кодиран модел на човешки отношения. Седя зяпнал, краката ми в калъпи.


 Firenze е ангелското цвете, сгушено между камъните на Апенините. Мирише на сладко, момичета разнасят парфюмите си из хладните улици, разминават се колелета, някой суче талиатели в чинията си, друг простира, трети свири на акордеон, четвърти мете пред дома си. Земята тук е скъпа, защото е малко и е малко, защото е скъпа.


13.9  Венеция

Каквото и да се каже за това място, ще бъде истина и лъжа.
Влизаме от юг по вода. Погледът се блъска във фасадите и се плете в знамената на дока. Слизаме от корабчето и хващаме пеш. Завъртаме край Двореца на дожите. Един от най-скъпите бардаци в Европа сега е музей. Чудно, в България музеите стават бардаци. Palazzo Ducale е облицован с едра мозайка от бял варовик и розов мрамор, фигурите са рязани като в сирене. Пестеливо, но не пестено. Дантели, колонада - torta gelato. Ето го и моста на въздишките - бял като бедрата на принцеса. Той виси между разпитните стаи на двореца и сградата на затвора с идея хуманна и жестока, елегантна и цинична. Оттам людете минавали преди да срещнат въжето.


Крилатият лъв стои над гражданите като химера. Базиликата Сан Марко се разгръща пред светкавиците на множеството. Четири бронзови жребеца пазят полите ù. Разнообразие, граничещо с разгул и майсторство, граничещо с магия. Трислойни мозайки шарят видимото с позлата, преливат вътре и лепят картини по стените, свода и куполите на храма. Сиви, кафяви, зелени и бели, дълги и къси, тънки и дебели колони носят зданието. Тук има много църкви… само тази се нарича Chiesa d'Oro.
Местните са въплътили духа си в гондолите. Правят ги на ръка от девет вида дървесина. Страните са асиметрични, но заедно са покрити с многопластов черен лак. Носът и кърмата стърчат нагоре сякаш търсят нещо. Дъното е плоско, а гребецът - един. Тук животът върви по вода, а водата върви сред живота.
Щом човек стъпи в мрежата от канали, мостове и улички, губи представа за посока и минута. Лабиринт, вечен карнавал. Първо се радваш на сладостите, после сваляш маската ù. Венеция - девойка с богато минало и неясно бъдеще. Хубавото потъва. Излизаме от лагуната. Гледам от задната палуба и слушам Вивалди. Реставрацията прави ли те експонат? Бих се върнал, да, но бих ли останал?


15.9  Сан Марино

Джузепе Гарибалди подарява избора на сан-маринци в замяна на простичка вежливост. Италия е факт, а градът става държава извън държавата от градове-държави.
Стъпвам в най-старата република на света и разбирам смисъла на думата. Монетите, пощенските марки, а сякаш и гражданството на Сан Марино, имат колекционерска стойност. Хълмът Титано грабва с обрания и спретнат стил на постройките. Хората са спокойни и ведри, пият ликьор и смучат шоколад. Децата им ближат сладоледи и се кикотят. Времето не е подминало улиците, но улиците са надминали времето.
Не е утопия един народ да живее добре, утопия е да превъзпиташ онзи, който живее зле. Българите се срамуват от настоящето си и повтарят набор от минали личности, събития и идеали, които дори не разбират. Няма как да пишеш история, ако си зает само да я четеш и декламираш.



29 юли 2013 г.

Набу


      Създаването на живот е създаване на смърт. Където всяко начало има край, там всеки край ще е начало. А нежността между ни добива снага, усмивка и рошава коса. Защото сме деца на Земята и Звездното небе. И тук жадни идваме...
      Наб се пръкна на плажа, където беше и заченат. В сламена колиба минаха първите му месеци, а в тичане – първите му години. Растеше свободен като гладко камъче в бистрия сàгар. Имаше пъргав ум и весел нрав. За малкото човече светът е игра. Това сладко видение напуска очите с всяка сълза. На негово място се явява тихият хаос на мислите. Преди да възмъжее, родителите му поеха на север по междуречието на Тигър и Ефрат. Заживя просто - четеше и се разхождаше през деня, а се къпеше нощем. Хранеше се с плодове и пиеше кокосова вода. Сънят му започна да бяга, заедно с детството, откакто попадна на онзи ред: „Който се срамува от голотата си, не я заслужава”.
      Събуди се рано, току преди изгрев, свали ризата и старите бермуди, излезе. Носеше само зеленото квадратно парче, което му оставиха преди да тръгнат. Заостреният като юлски лъч оникс отдавна хвърляше в оргазъм любопитството му. През бурните нощи се губеше в старите книги. Те го наричаха „острие на Истината, което поразява доброто и злото, за да ги надживееш. Вървеше спокойно към брега. Разтвори длан, после я стисна в юмрук. Гореща течност намокри кожата му и капна на хладния пясък. Разнесе се свежа миризма на кръв. „Огледалото е плоско, образът е дълбок” – каза си Набỳ и се гмурна. Допирът с морето разлепи съня от очите му, солта гори раната без да я затваря. Елегантните пръсти на Светлината проникват до дъното, галят го и излизат влажни. „ТИ си скулпторът и глината”.
Момчето заплува обратно. Стигна суша. Изтича до колибата, влезе и надяна бермудите си. Отвори плетения сандък и извади черна сапòта. Отхапа меко и седна на пода да дъвче. Взе малко хартия и затвори очи. Ръката не приема всеки инструмент за писане, както сърцето не приема фалшиви усещания. Словото придобива специфичен блясък, когато се лее живо. Кръвта му нацапа пергамента в поредица от думи. Изпуснеш ли се от рутината, падаш дълбоко в себе си. Снижаваш мислите си върху листа. Отнемаш им интимната неизреченост. Стъпалата не докосват земя, докато погледът скита в небето.
Червената багра събираше изреченията в абзаци, а те покриваха страниците. Тази воля задушаваше всяка друга с нескрита жестокост. Да спре? Но как? Отхапа пак. Яростен поток от букви наводни разсъдъка му. Просто така? Има ли дъно? Ръката му затрепери от китката надолу. Смръщи чело. Поряза другата си и с показалец разпиля капките в красиво писмо. Ред по ред, от поле до поле, очните ябълки танцуваха. Губеше сетивност. Кристалът меко влезе в прасеца, мускулът изплю кръвта, натрупана от плуването. Фината струя се превърна в текст. Сърцето кове пирони в гръдната кост, а тя резонира в ребрата. Пулсът бие в темето и излиза през ушите. Фразата не дава покой, защото винаги има следваща. Момчето скри с длани лицето си и размаза кръвта по него. Те бяха студени и дразнещо лепнеха. Набỳ разрòши къдравата си коса. Не можеше да продължи. Съзнанието се разля като слуз по стените на черепа. Мъгла. Алени бисери. Тялото му се остави на гравитацията и цопна в локвичката плазма. Накисна се като хапка в нея. Беше тихо. Олекна.
...Времето е река, която тече в кръговрат. Смъртта на човешкото дава път на божеството. Ако за едни рамката е широка, за други вечността е тясна...


22 юли 2013 г.

Одесос


         Довършвам стъклото бира и го мятам в коша. Ставам от пейката и се протягам като сънен котарак. Ще се разходя на припек… Мирише на липа. Деца, увити в плажни кърпи, шляпат боси по асфалта. Звуците на парка се сливат в едно като бодове в пъстър гоблен. Кубетата на Катедралата са настръхнали подобно гърдите на езичница. Дунапренени лъчи топлят камъните на сградата. Бризът минава през короните на дърветата и влиза под полите на момичетата. Забележително е как фината им кожа е опъната върху скапули, клавикули, стави, скули и глезени без да се скъса. Като сатенено платно по ръбовете на пирамида. Отварям втора светла.
Знаете ли, през февруари играх тенис на открито. Първо ринахме сняг, за да загреем. Набързо опънахме мрежата и давай. Топката е бърза, завлича те. Когато се прибрах, ме втресе. Три дни се потих, за да вися пет часа пред спешното. Накрая ме приеха. Втората седмица венозни антибиотици завърши с трета на таблетки. Същата зима грипът чаршафоса мнозина на закрито. Задухът изпарява лятото на мигове.
Пред мен се издига архитектурният рецитал на Никола Лазаров. Фасадата на Драматичния театър е карнавалната рокля на града. Червено и бяло. Каква декорация! Троица арки със стройни балюстради. Шест колони с коринтски капители, корнизи, орнаменти в ситна плетка. Извивки, флорална експлозия, цъфтят макове и билки. После хлопва куполът, а отгоре му - мъничка арфа. Това е храм. Обажда се чайка. Врабците се носят в кадрил из клоните около него.


Пивото напира. Трябва да го пусна в закусвалнята на ъгъла. Влизам и търся двете нули. На първо четене мястото не буди интерес. На излизане от кабинката обаче, променям курса. Сядам наслука и поръчвам. Минути за следобедна дисекция. Кифлата на близката маса се гримира дебело. Ама така се цапоти, че буди съжаление и смях. Момент, ето ги и черните очила. Да, бинго. Краят на себеуважението е начало на бездарен цирк. Джако и Сфинкса не случиха на пластични хирурзи, но имаха вкус. Брокатена щампа на гърдите ù туря точката: “I’m not a plastic bag”. Само една not-а е излишна тук. В момента или се усмихвате, или не четете внимателно. На другата маса сядат баща и син. Бащата е видимо прехвърлил тридесет, но по обноски трагично е застинал в пубертета. Момченцето нагъва като машинка поднесения сандвич, любопитно гледа навън и мляска. Родителят казва прямо:
- Нинко, аз отивам до кенефа – това и прави.
Розов надпис “Udsalg” приканва от тениската на малкия. С какво ли не търгуват вече хората? О, влиза смущаващ субект. Жена над петдесет, фризирана и облечена като рок звезда в пенсия, уверявам ви, няма общо с естетиката. Същата госпожа по-късно се оплаква от приборите – били пластмасови. Голям праз, какъвто животът, такива и вилиците. Момата отляво ми напомня, че широк габарит в тесен клин не стои. Еластанът ампутира чара ù. Такава гледка действа като слънчева светлина на караконджул. Би отказала дори ренесансов художник от разбиранията му за пищната женственост. Взех що можах, оставям левче и чаша вода.
Излизам пак на слънце. Кратко мисля къде да отида. Най-добрата режисура е липсата на такава. Спускам платна към Червения площад. През лятото Варна се движи като пияна повлекана на токчета. Нека бъда неин кавалер. Булевардите преливат един в друг – Христо Ботев в Мария Луиза, а тя в 8-ми Приморски полк. Скоро акостирам на ъгъла. Хвърлям котва в тълпата. Вися. Блея. Някои разхождат кучета, други - децата си, трети - болните си глави. Запуснат чичка пикае в уличното кошче и пее Марсилезата. Аплодисменти. Колко от вас я знаят в оригинал и биха дръзнали да я изпеят със свалени гащи? На маса – вероятно всеки, на кош – малцина. Помня думите на един вехт моряк: „Сенки на мъртвите гении тормозят нощем малодушни люде и ги побъркват”. Така е. Лудите нямат работа, те имат призвание. Да, призвание. От година не съм играл, а преди не можех да се спра. Отпуснат съм като печена карантия. Мозъкът поема натоварването, което някога изнасяха мускулите. Питам се кое е важно, кое няма да умре? Своят ум ли да школоваш в буря или тялото си в гонка? Олимпиецът или нобелистът? Кое е по-малкото? Има ли по-малко? Какво е голямото?
Стигам чатала между Цар Освободител и Княз Борис. Наляво е Дворецът на културата и спорта. Вдясно е градината. Преди не бих се колебал. Сега въртя руля към Морската.


Предверието към синята шир е очарователно. Хлапета прелитат с колелета, юноши се хапят по пейките, бабки мрънкат на малки групи. Полъхът смуче вратовете на разголените дами. Вълните инато се разливат на брега и пак, и пак. На градския плаж ходят малко люде. Спокойно е. Алеята преди пясъка вижда морето без да си цапа краката. Нанизвам пейзажа върху мислите си до дъно. Дебел съм, кашлям и ме мързи да гледам. Усещането за падане вади ума от кошмарен сън. А какво ни вади от усещането за падане?... Волейболна топка ме удря по крака. Момиче в приказен бял бански на черни точки я улавя и през усмивка казва:
- Извинете.
- Чакай, душко.
- Моля? – обръща се тя с недоумение и запрята мокри кичури зад ухото.
- Къде играете?
- Ей там – сочи ми няколко свежарки от двете страни на опъната мрежа, игрище за плажен волейбол. В този кратък миг се любувам на шията и пъпчето ù. Очите – зелени, зелени като измирски маслини, а косата - лешникова паста.
- Ти как се казваш?
- Оля.
- Оля, идвам с теб!
Вземам топката от ръцете ù, за да сложа в едната ù своята. Дръпвам я към плажа. Уханието на сол и влага гъделичка човека да плава надалеч или храни у него боязън и немощ. Да, само ние се борим възнак природата си като ютия с памучна риза. Бозайник с характер? Не. Не бива тъканта на живота да се затиска с горещ метал. Нормално е да има гънки и чупки, бръчки и белези. Рибите не знаят как се диша под вода, но го правят. Живецът е хлабаво зашит за нас. Танцувайте, потете се и се натискайте мръснишки, но не забравяйте книгата преди лягане.